Болката на Янка Рупкина

Откровения от посланика на българската песен


Янка Рупкина е певица със световна известност в няколко континента. Неслучайно я наричат „посланик на България и българската песен”. Противно на очакванията обаче единствените й по-големи награди в родината са отменената титла „заслужил артист” и връченият й през миналата година от президента Плевнелиев орден „Св. св. Кирил и Методий”. Оказа се, че слънчевата певица е имала тежък живот, изпълнен с много изпитания и горчивини, за които знаят малцина. Откровението тя прави  в интервю пред „Шоу”.

 

- От вас винаги струи една виталност, един силен позитивизъм, но аз искам да бръкна под „хастара” на усмивката ви. Знам, че сте имали много премеждия и огорчения във вашия живот...

- Най-голямото ми премеждие е самолетната катастрофа. Имах пророчески сън преди това… След катастрофата съм била 9 дни в кома. Мен колегите са ме хвърлили от самолета долу, в огъня, и после като куче са ме влачили 60 метра настрани, за да не изгоря като факла. Оцелявам, но без коса, опърлена цялата, с обгорено лице и тяло, по което една педя здрава кожа е имало само. Краката до коленете ми бяха обгорели.

 

Свалиха ми кожата от краката като на пиле. Ръцете до лактите – също

 

Лекарите ми дадоха да видя кичур от косата си – цялата опърлена, с полепена пръст и кал!... Години наред болките бяха страшни! И сега са ми изкривени и ръце, и крака и ме болят. Никога не съм го казвала досега, но за катастрофата държавата ми дължи 200 000 долара от застраховката. И не само на мен, ами и на моите колеги от читалище „Аура”! Бяха 20-годишни млади танцьори, които изгоряха като факли, а тези, които оцеляха, някои останаха без крака. Никой не се погрижи нито за тях, нито за родителите на загиналите, които загубиха прекрасни деца! Едно от оцелелите момичета тръгна да продава прахове на пазарчето в „Борово”. С протезите, в студа през зимата, стои и мръзне - продава прах за пране, за да се препитава от нещо!... Никой не ги споменава тези хора и не се интересува от тях! На какво прилича това?! Имаме две жени, които останаха без крака, протезите им са вече стари и нямат пари да ги подновят. Държавата е длъжна на тези хора, които мизеруват по тоя начин, забравени от всички! Дадоха ни навремето едни трохи. Аз дори не исках да подписвам, под натиск подписах, за да ми дадат 1000 лева. А бяхме застраховани всички за по 200 000 долара! До днес останахме десетина души живи! И когато умрем всички до един, тогава ще се разбере истината за тази катастрофа! Запомнете какво ви казвам!

 

- Намеквате, че има виновници за тази катастрофа?

- Не намеквам, направо го казвам – държавата има вина – и за катастрофата, и за това безхаберие към пострадалите от нея! Но то и демокрацията като дойде, нищо не се промени. Все едно им „пазихме вятър” пред „Александър Невски” на политиците и после забравиха за нас. 150 човека им пяха и свириха и после никой не ги попита с какви пари живеят, с какви пенсии оцеляват тези хора. Нагушиха се тия, за които пяхме, настроиха си хотели, цели комплекси, устроиха си цялата рода и продължават да са алчни – ако могат, света да заграбят!... Това са едни използвачи на българския народ! Не уважавам вече почти никого от политиците ни! Преди

 

исках да се самозапаля пред Народното събрание,

 

а сега виждам, че не си струва такава жертва.

 

- Вярно ли е, че Паша Христова си е сменила мястото, иначе е щяла да остане жива?

- Ами тя беше пред мен, но се премести най-напред вдясно, да си приказват с един колега-музикант - Арабаджиев, и на нейно място седна едно момиче, танцьорка, което оживя. С големи травми, но е живо. Снимката на Паша ми седи в коридора вкъщи. Нейната и на Лили Иванова. На Паша й предричаха бляскава кариера. Беше много скромно момиче. Синът й ме покани на представянето на книгата за Паша в НДК. Разказах му за майка му, за катастрофата... Жалко за Паша! Има хора, които не могат да се повторят.

 

- Освен катастрофата животът често ви е поставял на изпитание, изживели сте доста разочарования, знам...

- Никога не съм обичала да занимавам хората с огорченията си, все съм искала да ги радвам с песента. Учила съм психология и винаги съм се опитвала да бъда дипломатична с хората, но те с мене не винаги са били коректни. Как да отрека, че - да – много пъти съм била

 

засягана, обиждана, дори унижавана

 

Клеветили са ме от завист, препъвали са ме и аз все съм прощавала. От мен няма да чуете да кажа: еди-кой си ми направи еди-какво си лошо! Оставяла съм всичко на времето и в ръцете на справедливия Бог. И съм научавала след време, че има възмездие над такива хора, които безпричинно, от едната завист и злоба са ме наранявали. А че са ми пречили и дори на нищото са ми завиждали, така е било през целия ми живот.

 

- Между тях има ли ваши колежки и колеги?

- И такива е имало.

 

- Преди време медии ви бяха набъркали в „маманска” афера, едва ли не – в сводничество...

- Тогава много тежко го преживях, защото да се каже подобно нещо за мен, дето винаги съм искала да помогна с чисто сърце, е направо грехота. Толкова гадно ми стана, че ми идеше да убия човек!... Приписаха на мен чужди грехове – не знам как са спали спокойно след това тия хора! Платиха си скъпо за глупостта - по един или друг начин бяха наказани. Единият почина... Не бяха колеги, по политическа линия е било поръчано на едни хора да ме окалят. Завиждаха ми много на мен. И сега ми завиждат. 50 години съм на сцена. Има толкова красиви моменти да се опишат, толкова добри неща да се кажат, и да ме омаскарят така за нещо, което не само не съм сторила, ами не съм и помисляла, че мога да направя, беше голям удар за мен! Защо не написаха, че имам над 30 000 концерта?! Че 400 песни съм записвала на година! Че имам филми, че гласът ми отдавна звучи в ефира, още преди гласът на Валя Балканска да отиде в Космоса?!... Да не излезе, че й завиждам на Валя - няма такова нещо – ценя я много, само изтъквам фактите: когато се избираше песен, аз пеех по 55 песни на вечер в концертите на трио „Българка”. 15 години пътувах с триото на турнета за по 5-6 месеца извън страната. Отделно с ансамбъла на бившата формация „Мистерия на българските гласове” пътувах, и с други – и с наши, и с чужди състави, и с отделни певци. И то не само с народни певци, даже и в джаз-концерти съм участвала. Знам, че когато избират песен за Космоса, е била предложена и моята „Калиманко Денко” и на Надежда Караджова една песен, но избират изпълнението на Валя. С ръка на сърцето ви казвам, че не съм изпитала нито ревност, нито завист. Гордея се с моя си успех. Всяка от нас си има своя неповторим успех. Пяла съм пред многохилядна публика на много световни сцени – в Япония, в Америка, в Австралия, къде ли не!… Раздавала съм си душата.

 

С кърваво гърло съм пяла, с издухани дробове...

 

и винаги съм излизала на сцената с чувството, че представлявам България. Песента ми даде много радост. Завършила съм за медицинска сестра, но като такава работих няколко месеца само. На мина „Росен” имаше свободно място, но не ме назначиха. Открай време все ме препъваха партийни другари, защото бях все с вирната глава. А произходът ми е от семейство на бедни селски хора. Моята баба Яна е оставила 9 деца на България, внуци и правнуци патриоти, научени на труд и уважение към труда и трудовите хора. Научени сме никога да не се занимаваме с клюки и интриги. Това е било винаги под достойнството ми. Аз каквито работи знам за мои колежки и колеги!... Но никога никого не натопих. Зло никому не съм направила, а на мене често ми правеха. Много искам да си видя досието един ден. Все го отлагам, за да не получа нови разочарования от хората. Ти знаеш ли какво чувство имам аз за себе си?! Че съм вторият Левски в България. Сложила съм му снимката на видно място в дома си, до снимките на майка ми и на баща ми, на моите внуци, на семейството ми. И като си вляза вкъщи, поздравявам тия образи, които са святи за мен. И куклите си поздравявам. Пълна ми е къщата с кукли! Като пътувах навън, все взимах с мене някоя – редувах ги, и те „свят да видят” /смях – б.а./.

 

- Изключително жизнена сте, а около вас винаги е пълно с млади хора, включително и млади мъже... Кажете секрета?

-Ха, та това са мои ученици, певци. Обичам да съм заобиколена с млади хора. Но си обичам моя си мъж, от когото е синът ми. За мен семейството е нещо свято и който посегне на него, лошо му се пише. Бунтар съм по дух. Приличам на един мой чичо, брат на баща ми, който е бил 9 години в тъмничен затвор за убийство. Ама за какво убийство – от чувство за справедливост е убил един негодник – депутат от едно бургаско село – Зидарово. Работили му на този с двама други приятели на чичо ми, една каменна стена около двора му зидали. Пазарили се по мъжки, но като приключват, оня казва на чичо ми: „Иване, аз не съм взел пари от теб и нямам да ти давам!”. Чичо ми казва това на другарите си и те го съветват да го остави, да не се разправя, но него го гложди отвътре. Казал: „Той нарани душата ми, достойнството ми на човек!”. Продал си кравичката, една кравичка имал, и с парите платил на другарите си. После грабва една пушка и

 

застрелва тоя депутат като куче на площада в селото

 

Хващат го и лежи в Бургаския затвор. Правил си е записки там в една тетрадка, която е в мен, пазя я. Там описва как с веригите прави опит да бяга от затвора по мръсния канал, но го хващат. След като излежава присъдата, се прибира в родното ни село Богданово и там изживя старините си. Отгледа на братовчед си две деца сирачета, природи още две свои деца и умря на 80 и няколко години. Беше достоен човек!

 

- Вярно ли е, че вие не сте били на погребението на майка си?

- Така е. Боли ме от това! Бях в Холандия, когато е починала, но никой не ми съобщава. Сигурно за да не се провали мероприятието... По линия на ЮНЕСКО ни бяха събрали от 12 страни, 12 певици и 12 музиканти. Настаниха ни в секретен хотел, под охрана, и пак се намери крадец, който ми открадва чантата, с документите ми вътре. Извикаха ме да давам обяснения в холандската полиция. Пристигнаха големи хора от България – научили са от посолството какво се е случило с мен, но никой не дойде да ме попита имам ли нужда от нещо – гладна ли съм, жадна ли съм. Един месец бях без паспорт, без пари, в чужда страна. Когато отидох в нашето посолство, се случи на работа един господин, с когото и друг път бях имала пререкания – в Англия. От него зависеше да ми даде пасаван да се върна в България. Беше важно да се прибера, защото след 3 дни трябваше да замина за Билбао – имах там планувано шоу с наши спортисти и акробати. Но не мога да тръгна от Холандия! Накрая ми издадоха пасаван, като се наложи един холандец да ми го плати – 60 гулдена ми поискаха от нашето посолство. Срам и позор - чужденец да ми плати! Знаеха, че нямам пари и ги молех, като се прибера, да ги пратя. Не се съгласиха.

 

Пристигам си в България и моят син ме посреща с думите: „Майко, ти си силна жена. Знам, че ще ти е тежко, но баба почина...”. Аз си знам какво ми беше!... Не можах да замина за Бургас, където е гробът на майка ми, защото тук, в София, имах кратко време до заминаването да се разправям и да моля един важен генерал за паспорт. Стигнах чак до президентството. Петър Стоянов беше тогава президент, но го нямаше. В един страшен дъжд, помня, страшно отчаяна заради колегите си - че заради мен преживяват това напрежение, вече бях готова на всякакви унижения, само и само паспортът да се уреди. Е, уреди се, но в Лондон пак ме спряха - не разрешават да излетя за Билбао. И не обясняват причините. Принудих се да си отварям куфарите да видят, че вътре имам народни носии, и да обяснявам къде и за какво отиваме. Най-накрая стигнахме до Билбао, играхме и се върнахме, но веднага трябваше да замина за Холандия. И чак след завръщането си оттам, на 40-ия ден от смъртта на майка ми, уморена от скръб и от премеждията, които преживях, най-сетне успях да отида на гроба й! Плаках и я молех да ми прости! После направих песента „Мама Керанка” – в памет на моята майка. Татко ми почина година след нея.

 

- Имате ли предположения кой ви е пречил с тези спънки?

- Имам. Един голям човек, на когото отказах да пея на рождения му ден.

 

Той ми каза, че ще ми отмъсти

 

Аз мислех, че се шегува, но се оказа, че не е така. Дай на един такъв духовен дребосък власт и му гледай сеира!...

 

- Наистина ли сте се развели с мъжа си и се омъжвате за швед по същите причини - заради сина си – правили са му спънки да учи във ВИФ? И знаеше ли този швед, че сключвате с него фиктивен брак?

- Знаеше, разбира се, как да не знаеше! Той направи голяма добрина на моето семейство. И с него се опитаха да ми направят интрига, но, слава Богу, не успяха. Пак колежки, те вече не са между живите и двете, му бяха казали, че съм работела за Държавна сигурност, за да го отблъснат от мен. Мина време и той е разбрал, че го манипулират, така че и до днес си остана мой приятел този швед. През 2005-а ме покани на среща, за да се разберем как ще продължим занапред, и аз му казах, че се развеждаме. Но пак казвам - този човек направи голям жест за семейството ми и заслужава голямо уважение.

 

- Имате внуци от сина си, заради когото правите тази саможертва...

- Да – Георги и Ани. И виж какво нещо е съдбата - внучката ми живее и работи в Швеция. Георги се занимава с музика – учи в НБУ, свири на китара, направи си студио за записи и композира музика. Без да търси моята помощ – съвсем сам се бори. Синът ми е треньор по шахмат.

 

- А каква е тази история с апартамента ви в кв. „Дружба” - наистина ли се самонастанихте там?

- Ами да! Синът ми, когато се ожени, станахме много хора в жилището, с две дечица малки... голяма теснотия! Децата трябва да спят, аз – да се разпявам... С мъжа ми решихме ние двамата да излезем на квартира. Отидохме при една леля Нора, която ни даде апартаментчето си – предложи ни без пари да живеем там, но аз й давах. В един момент обаче гарсониерката потрябва на роднините й. И тогава се принудих да се самонастаня в един свободен апартамент в „Дружба”. Цигани имаше много самонастанени, които не ги гонеха, и аз си викам: „Ами и ние ще направим така!”. В крайна сметка до ден-днешен останахме в тоя апартамент. Дълго време бях като емигрант, на тръни. Под чужди имена плащах ток, парно, всичко. 20 години плащах, без да ми искат наем от общината, и съм много благодарна на кметовете, че те наистина нямаха право да ми дадат настанителна заповед, но поне не ни изгониха. Преди няколко години вече най-накрая ми издадоха заповедта. А не трябваше ли хора като мен, заслужили за родината си, да ни устроят?! Отнеха ми званието „заслужил артист” – беше грешка на държавата. Не заради 50-те лева, а заради достойнството на артиста! С 250 лева пенсия съм. Вилата ни в Герман я обраха толкова жестоко, че

 

мъжът ми го покоси инсулт

 

С камион е изнесено всичко. Отрязали жица, оставили ни без ток. Всичко е разбито. Нямаме пари да я ремонтираме и пак да купуваме всичко необходимо. Като знам с каква мъка сме събирали!... Мъжът ми беше миньор – в урановата мина в Бухово е работил. Беше национален състезател по борба, треньор, съдия. Тренирал е много момчета, които не само ги направи борци, ами ги и възпита – не станаха мутри и мафиоти неговите момчета. И какво?! Едно от тях се принуди – продаваше семки по улиците, а мъжът ми - една забележителна личност, даже един свой рожден ден не е празнувал, както заслужава!... Не си ценим личностите българите! Съвпадение ли е, какво е, но точно като се кандидатирах за депутат, ни обраха вилата. Благодарна съм на Плевнелиев за ордена – това ми е единствената награда в родината.

 

- А вярно ли е, че са ви излъгали с бърз кредит?

- Не, това е лъжа. Никога не съм взимала в живота си кредит и една стотинка не дължа на никого.

 

- А каква е тази история с ножа в ръчната ви чанта, когато ви арестуват на австрийското летище? Кой сложи този нож в багажа ви?

- Ами познай кой!? Който пътува с мен – една от колежките! Тя даже си призна после и ми се извинява, плака пред мен. Простих й, но ми костваше много тая глупост. Този нож – автоматичен немски нож, аз винаги го носех със себе си – 25 години, и винаги съм го регистрирала. Нося го да си нарежа с него я доматче, я саламче. Бил е в куфара ми, който е бил отворен, и тя го взима и го слага в чантата ми. Не съм я разпитвала защо го е направила, но във всякакъв случай е съзнавала, че ще ми създаде тревога. Забави се полетът заради мене, пак ме разпитваха на летището и аз пак бързах да се прибера, защото трябваше да пътувам за Австралия след три дни. Освободиха ме, но после получих призовка за съд. Какво ли не ми мина през главата, но продължих да си я виря! Явно ще си умра с вирната глава!


Ехограф | 2014-03-30


Добави в Svejo